- Не може да бъде, миличък – казах. Току-що подминахме Амфиполи, погледни по-добре на картата. Трябва да има някакви имена на села, градове ...

- Мамоо, ама аз не разбирам къде да гледам! – Отчаянието в гласа на сина  ми се сблъска с моето напрегнато очакване, падна в краката на дъщеричката ми, която седеше в средата на задната седалка и тя изпусна двете солетки, които беше приготвила за мен и батко си.

Малкия ми навигатор, помислих си, изобщо не е на ясно какво трябва да направи, нищо, спокойно, всичко ще се оправи...

- Добре, погледни сега - при Амфиполи излязохме от магистралата (големия път с нарисуван с двойна лента) и тръгнахме наляво по един по-малък път, просто единична чертичка. Откри ли го? Така. – намалих за да взема поредния завой на стръмния път по склона. Боже, защо този натисна спирачките така изведнъж, а-а, ще спира, пусна аварийните. Поглед в лявото огледало, чисто е никой не изпреварва, заобикалям го, така. – Сега трябва да проследиш този път на север, като гледаш какви са имената на селата наоколо, трябва да гледаме табелите за наляво и надясно и да сверяваш дали са написани същите имена. Разбра ли сега? Трябва да сме сигурни, че пътуваме по правилния път.

Единадесетгодишния ми син забоде пръст в картата и зачете съсредоточено.

- Мамо, искаш ли солетка? – една ръчичка се провря между предните седалки.

- Не, сега не. Чакай малко!

- Добре – примири се тя.

Не е за вярване, пътувам сама с джипа на мъжа ми към България, при това с двете деца! Пак усетих онзи хлад под лъжичката, един такъв спазъм ...

- Мамо, вече разбрах, ето, следващото село е вдясно. Сега ще гледам табелите! – синът ми, горд от себе си, се завзира напред. – Ани, аз искам солетка!

- Ей сега, бате! –  каза тя и зашумоля с пакета солети.

- Дай и на мен! – Добре, че вече сме на равно и няма толкова завои! Пфу, ще изям една солетка и аз, може да помогне срещу спазмите в стомаха.

Гледката наоколо беше интересна, но не и красива. Морето остана зад нас и само мирисът на косите и сладката умора на телата ни напомняше, че само преди час все още бяхме на плажа и като за последно се къпехме и лудувахме в морската вода. Макар и само ние, тримата.

- Мамо, виж! Този дето ни изпревари е със софийски номер! – извика синът ми. – Карай след него и няма да се загубим!

На мига излязох от унеса на мислите си и отново усетих онзи спазъм. Чакай малко, къде трябваше да отбием за Серес?

Натиснах газта и догоних черния еМеЛ отпред:

- Спокойно, ще го следваме! – казах и почувствах известно облекчение. Слънцето напичаше през стъклото и вече пареше кожата на лявата ми ръка. – Ани, дай ми вода!

- Ще ти дам малкото шишенце, да ти е по-удобно да пиеш, мамо! – тя важно ми подаде шишенцето, за пореден път се убеждавам колко е предвидлива и мила.

Докато отпия, “софийският номер” вече го нямаше пред нас. “Той изпревари този камион!” – каза сина ми. - “Хайде и ти, мамо!”. Е, добре, изпреварих, ама закъде бърза този човек, не иска ли да караме двамата: той с еМеЛ-а отпред, аз отзад с БМВ-то, какво толкова. Не, явно не иска. Е, какво пък, ще се справим и сами. Моят малък навигатор изведнъж подскочи:

- Мамо, на табелата е Мезораги! Оттук наляво сме за Серес, виж!

Ей, това дете е страхотно! Ще се справим, вече знам!

- Искаш ли бисквитка със стафиди, мамо? – малката ръчичка се провря настойчиво между предните седалки.

Спазмите в стомаха ми почти изчезнаха.